Разсеяният ум

Понякога изглежда, че умът ни тича едновременно във всички посоки, като се обръща в една или друга в отчаяно търсене. На какво? Търсим незнайното нещо, което ще утоли копнежа ни за сигурност и стабилност. Прехвърляме се от едно нещо на друго с надеждата, че новото изживяване ще съдържа това, което търсим. В резултат умът ни винаги е разсеян. Трудно ни е да съсредоточим вниманието си върху това, което правим, защото част от съзнанието ни е вече неудовлетворена и е започнала да търси илюзорното друго. Дори когато правим нещо, което обичаме, твърде лесно губим концентрация. Така не само не успяваме да открием по-висш смисъл и цел в живота си, но често се проваляме и в ежедневните си дейности.

Неизбежният резултат от ограничената ни представа за себе си – ограничена от неподлежащото на съмнение вярване в обичайните форми – е склонността да търсим извън себе си решение на проблемите си. Привикнали да гледаме на себе си като на незавършени и лишени от нещо много важно, дори не ни хрумва да се обърнем към вътрешните си способности, към вътрешната си сила за разрешаване на трудностите. Напротив, мислим, че нещо от външното обкръжение, ако го притежаваме по някакъв начин, ще ни даде това, което искаме. Безсилието на такъв подход би трябвало да е ясно на всички нас. С какъв ли човек или предмет бихме могли да се сдобием, за да приключи търсенето ни на сигурност? Нито най-красивата жена на света, нито най-красивият мъж, нито най-модните дрехи, най-ценното бижу или най-гениалната нова идея имат властта да уталожат желанието ни, докато вътрешно оставаме незавършени. Докато си мислим, че убежище от житейските несгоди може да се намери извън нас, ще бъде невъзможно да изпитаме истинския покой на съзнанието. Притежанието на богатство и власт със сигурност не е разрешение. Високият процент алкохолизъм, разводи и самоубийства сред така наречените развити нации в света показва, че само материалните придобивки не засищат неудовлетворението.

Дори ако се отвърнем от материалните обекти и се насочим към някоя по-висша духовна реалност за разрешение на проблемите си, ограничаващите ни представи за себе си могат страшно да попречат на възможната полза. Нещо обикновено е хора, поели по религиозен път, да чувствуват, че съществува непроходима пропаст между тях, застанали долу в калта, и онова висше същество горе в небето. Колкото по-ниско е мнението ни за собствените ни възможности, толкова по-достойни за съжаление са молитвите, които отправяме. Ние можем да ридаем: „Моля те, спаси ме Господи!“, “ Моля те, помогни ми, Буда!“, но докато оставаме впримчени в собственото си самосъжаление, съмнително е каква полза можем да имаме.