Религията и отричането на удоволствието
Често изглежда, че съществува голямо противоречие между изпитването на удоволствие и следването на духовен или религиозен път. За много хора всъщност религията не означава нищо друго, освен отричане или отхвърляне на приятните страни на живота. Това може да се види под формата на „не“ на желанието, „не“ на спонтанността, „не“ на свободата на изразяване. Нищо чудно тогава, че организираната религия има такова лошо име. Вместо да бъде начин за преодоляване на ограниченията ни, самата религия се проявява като една от най-тежките форми на подтискане. Просто още една форма на суеверие, която трябва да победим, ако наистина искаме да се освободим. За нещастие, начинът, по който се използва религията в много общества като средство за политически натиск и контрол, оправдава такава сурова присъда.
Това мнение за религията като за нещо, което подтиска или възпира първичната човешка природа, се поддържа не само от нейните критици, но и от много вярващи. Много хора чувстват, че верният път за следване на духовна дисциплина е отричането на тяхната човешка природа. Те са толкова подозрителни към удоволствието, че смятат нещастието за истински ценно: „Аз съм религиозен човек и не бива да се наслаждавам.“ Въпреки, че тяхната цел е постигането на вечен мир и щастие, те се лишават от всекидневните житейски удоволствия. Те разглеждат тези удоволствия като пречки, препятствия за духовното им развитие, и ако случайно изпитат мъничко удоволствие, се чувстват неудобно. Дори не могат да изядат парче шоколад, без да си помислят, че са грешни и алчни! Вместо да приемат и се насладят на изживяването такова, каквото е, те се оплитат във възел от вина и упрек: „Когато толкова много хора по света гладуват и са нещастни, как смея аз да си позволявам това!“
Но такова отношение е напълно погрешно. Няма смисъл да се чувстваме виновни заради удоволствието. Това е точно толкова погрешно колкото и отдаването на моментни удоволствия с очакването да ни донесат пълна удовлетвореност. Всъщност това е просто друга форма на отдаване, друг начин да се затворим в ограничената представа за това, което сме, и това, което можем да станем. Такава вина е изкривена духовност, съвсем различна от истинското духовно отношение. Ако ние бяхме истински доволни от нашето положение – еднакво щастливи и умиротворени при среща с добри и лоши обстоятелства, практикуването на себеотричането би имало някаква истинска стойност. То би могло успешно да се използва за засилване на чувството ни за неподатливост или да ни помага да разбираме кое е истински важно в живота. Но ние рядко се лишаваме от неща заради верните причини. Ние се задълбочаваме в мъката, защото си мислим, че да си нещастен само по себе си си заслужава. Но не си заслужава. Ако тънем в мъка, единствената последица е, че изпитваме повече мъка. От друга страна, ако знаем как да изпитаме щастие без чувство на привързаност или вина, ние можем да развиваме това изживяване все повече и повече и накрая да постигнем невероятното щастие на пълните си човешки възможности.
Ако страхливият, ограничаващ подход, който критикувах, е погрешен, то кой е верният подход за онзи, който истински се интересува от разгръщането на своите най-добри способности? Казано просто, съзнанието трябва да се поддържа толкова щастливо и ведро, колкото е възможно. Вместо по навик да се оставяме на обсебването, неудовлетвореността, объркването, мъката и вината, ние трябва да усъвършенстваме съзнанието си, като развиваме все повече разбирането си, като добиваме все по-умел контрол върху умствените и физически енергии, все по-висши форми на щастие и блаженство, все по-добър живот. Такъв подход крие повече смисъл от опитите да се отхвърлят всекидневните ни изживявания. Това е логиката на тантра.
